Неговото име беше Симеон, а за приятелите – просто Симо. Обикновено момче от град Левски преди. Преуспяващ бизнесмен на средна възраст в голямата и страшна София сега. Изкачил се стремглаво по стълбичката на успеха, за него нямаше невъзможни неща. Имаше мечти, но за разлика от други, ги сбъдваше и гонеше целите си. Днес беше неговият имен ден, но го измъчваха тежки мисли. Не знаеше какво да стори. Постигнал бе всичко в материален план, но се зачуди относно личния. Спомни си за прекрасната си съпруга Албена, която го обичаше безкрайно. Ядоса се на себе си, на нея, на съдбата, която сякаш го наказваше за невиждания му успех.

– Аз съм милионер, а нямам наследник! Защо Господи? – изкрещя Симеон и удари с юмрука си по лъскавото бюро в офиса си. – Искам да имам дете! Брат ми гледа трите си деца, а аз – нито едно.

Сети се как брат му живееше като скот в родната им къща в Левски и едва изхранваше домочадието си. Е, откакто Симеон всеки месец му изпращаше пари, тежките времена за братовото му семейство останаха в миналото. Не че му бяха в тежест – все пак изкарваше достатъчно пари.

Стана от удобния си кожен стол и започна нервно да обикаля кабинета си. Измъчваше го гняв, какъвто не бе изпитвал никога досега. Вчера прелестната му Албена пак се подложи на ин витро процедура, но докторите не дадоха големи надежди да зачене и този път.

– Защо, Господи? – изстена Симеон и се срина на пода. – Защо ме наказваш? Защо са ми всички тези пари, коли, къщи?

Мина време, докато събере сили да стане. Изправи се и взе да чупи разни вещи в офиса. Шумът от ударите и падащите предмети стресна секретарката му Стела, която веднага притича в кабинета уплашена.

– Шефе, какво правиш? – почти извика тя. – Шефе, добре ли си? – приближи се до него и му помогна да седне на коженото канапе.

– Извинявай, Стела, че стана свидетел на това. Не бях на себе си – опитваше се да се поуспокои Симеон. – Сега съм добре. Би ли ми направила едно кафе, моля те?

– Разбира се, шефе. Веднага отивам – отговори Стела и излезе от кабинета му.

Останал сам, той реши да звънне на Албена. Тя вдигна след няколко сигнала.

– Бени, любов, как си? – попита я.

– Скъпи, звучиш зле? Всичко наред ли е? – притесни се тя.

– Да, разбира се, Бени. Нищо не е станало. Просто исках да те чуя.

– Добре, любими. Чакам си те вкъщи – изчурулика Албена.

– До два часа съм при теб! Сега ще те оставя, че имам да свърша нещо.

– До скоро, любов, и лека работа! – пожела му Албена.

– До скоро, любима!

Симеон бе насрочил важна среща в 17 часа, но изведнъж реши просто да си тръгне. Не му се стоеше вече в офиса. Излезе и на вратата срещна секретарката си Стела. Мина покрай нея като бърз влак и дори не чу как тя извика след него:

– Шефе, а кафето?!

Стигна набегом до паркинга на фирмата, качи се в луксозната си нова G-класа и потегли с мръсна газ по софийските улици. Чувстваше се невероятно всеки път, докато се возеше в това черно бижу. Сякаш ставаше недосегаем. Огледа колите покрай себе си, не бяха нищо особено – стари голф двойки и евтини румънски трошки го заобикаляха в тази автомобилна джунгла. След като се включи в „Цариградско шосе“, Симеон настъпи педала на газта. Моторът изрева като лъв и го изстреля за секунди напред. Оставяше всичко по пътя си, прелитайки със скорост много над разрешената. Не му пукаше изобщо.

Какво като го глобят? Нали е милионер?! Ще плати една глоба – голяма работа!

Отдалеч зърна желаната дестинация, която го подканваше и обещаваше утеха за мъките му. Беше ослепителна като обсипана в злато принцеса сред просякини. Сега само трябваше да намери къде да паркира черното си бижу. Справи се бързо с тази задача и вече беше пред нея. Толкова красива, озарявана от светлината, тя го подканваше да влезе. Прекрачи прага на Руската църква и заслиза по стълбите надолу. Огледа всички хора, които палеха бавно свещите си. С трепереща ръка запали само една свещичка, защото имаше само едно желание – да му се роди наследник!

Помоли се искрено и с цялото си сърце – без его, без арогантност, без да намесва парите. Притесняваше се както никога през живота си.

После премина към помещението за писане на желания. Бързо надраска само една дума и я пусна в молитвената кутия. Почувства се неописуемо лек, променен по необясним начин. Остави дарение и тръгна към своята прекрасна Албена, която го чакаше.

***

Мина около месец, откакто Симеон ходи до Руската църква и сподели желанието си. Оттогава у него настъпи коренна промяна. Нямаше ги вече гневът или тъгата. Озаряваше го само надежда и обич към живота. Осъзна че не трябва да бъде гневен и горделив, а човечен и състрадателен.

Животът е само един! Да го губим в глупости е голяма грешка. Ще правя добро, пък ако Господ отреди – ще ми се върне някой ден!

Така и стана.

Ако статията ти харесва, сподели я:
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
Категории: Разкази

0 Коментара

Вашият коментар

Avatar placeholder

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Искаш нещо да ми кажеш?
 
Пиши ми.
 
Искаш нещо да ми кажеш?
+